Съдебните процеси по делото Малмеди се разглеждат в съдебната зала на американската армия с тази разлика, че дори и 2/3 мнозинство, по решение на 8-членната съдийска комисия било достатъчно, за да се вземе решение. Заради трудностите, които възникват с имената по време на делото при воденето на съдебната документация, всеки от 73-мата обвинени получава личен номер. Те се представят пред съда във военните си униформи, от които са свалени SS емблемите – двойните светкавици – „Зиг” руна и всички други военни значки и отличия.

В продължение на два месеца, през които се води делото, защитата и обвинението трябва да изложат случая. Защитникът по делото – подполковник Еверет, който е убеден във виновността на обвиняемите и с опасенията, че от свидетелската скамейка те може да утежнят положението си – убеждава почти всички да не свидетелстват в своя полза. SS-Standartenführer Пайпер (на снимката по-горе) предлага доброволно да понесе цялата отговорност по обвинението, ако неговите хора бъдат пуснати на свобода. Съдът отказва.

Съдебната зала в комплекса Дахау е на мястото, където в близкото минало е бил съсредоточен концентрационният лагер. Бълващите черен дим комини на крематориума в „Dachau” са само на миля разстояние от залата, където “законният” член на съдийската комисия раздава првосъдие, седнал под огромния флаг на Съединените щати, закачен на стената над него. Това се случва малко повече от година, след като 7-ма американска армия открива ужасът на газовите камери и пълната с трупове морга на крематориума в Дахау.

Само 2 часа и 20 минути са необходими на съдиите, за да вземата решение по случая. Всички 73-ма бивши SS войници са признати за виновни. Всеки един от тях е задължен да застане на крака пред съда заедно със защитника си – подполковник Еверет, докато всяка от присъдите не бъде прочетена на глас.

42-ма от обвиняемите са осъдени на смърт чрез обесване, въпреки че SS-Standartenführer Пайпер внася молба чрез защитника, той и неговите хора да бъдат разстреляни - традиционният начин за военна екзекуция. Неговата молба е отхвърлена. SS-Oberstgruppenführer Йозеф "Зеп" Дитрих е осъден на доживотен затвор заедно с други 21 обвинени по делото. Останалите са обвинени и осъдени на затвор съответно по 10, 15 и 20 години. Никой от осъдените не е екзекутиран и до 1956 г. всички са освободени от затвора. Всички смъртни присъди са променени на доживотен затвор. Както се оказва, делото Малмеди в Дахау, което е започнато с намерението да се докаже на света, че войниците от Waffen-SS са сбирщина от безчувствени убийци, се превръща в една спорна дискусия, която се проточва десет години и завършва с криза за американската окупация, на бял свят излизат истини за престъпленията на военния трибунал, за еврейските прокурори по делото в Дахау и като цяло води до криза в америкнското правосъдие. Преди и последният от обвинените да излезе от затвора „Ландсберг” като свободен човек, последствията от делото въвличат щатският върховен съд, Международният съд за защита на правата на човека в Хага, Конгресът на САЩ, д-р Йохан Нойхейслер, един от оцелелите от концентрационния лагер в Дахау, Мюнхенският епископ, правителството на Федерална република Германия. Всичко това благодарение на неуморните усилия на адвоката на защитата подполковник Уилис М. Еверет.

Джеймс Дж. Уийнгартнър, автор на “Изключителният кръстоносен поход: Уилис М. Еверет и делото Малмеди” (“A Peculiar Crusade: Willis M. Everett and the Malmedy Massacre”) пише историята за процеса в Дахау от сведенията предоставени му от семейството на Еверет, черпи информация от личната му кореспонденция и дневникът му. Според Уийнгартнър малко преди да бъде започнато делото подполковник Еверет разпитва някои от 73-мата обвинени по делото с помощта на преводач. Въпреки че обвинените са били държани под строг затворнически режим и не са имали възможност да комуникират помежду си, повечето от разпитаните дават сходна информация за лошото поведение на следователите по делото. Обвинените твърдят, че те вече са били на съдебен процес проведен в стая с черни завеси, осветена от светлината на две запалени свещи. Съдия по делото е л-т Коул, който води заседанието от маса покрита с черно платно, с бял кръст отгоре. След тази пародия на съдебен процес, в която свидетели дават показания срещу обвиняемите, на всеки от обвинените е заявено, че е осъден на смърт и въпреки това изискват от тях да напишат самопризнания по случая. Всички 73-ма отказват. Обвинението по случая диктува собствени самопризнания и обвиняемите насилствено са принудени да се подпишат. Въпрос дали подобно дело наистина се е случило не се повдига, докато следователите по случая сами не признават по време на разпитите след приключването на съдебния процес в Дахау. Според Уийнгартнър – бившият SS-Standartenführer Пайпер лично предоставя на подполковник Еверет общи заявления на неговите войници, в които се твърди, че всички са били бити от следователите по делото и дори от един офицер. 73-мата обвиняеми по случая – 18 годишния Арвид Фраймут се обесва в килията си заради постояния тормоз, който му бил налаган. Свиделски показания, най-вероятно писани от самия Фраймут, дори и част от тях да не са лично подписани от него са включени в делото като улика срещу другите обвинени. Както по делото в Нюрнберг, така и по делото в Дахау, обвиняемите са признати за виновни в заговор и извършване на военни престъпления, действия свързани с убийства и за това показанията на Фраймут са свързани с обвиненията и са допуснати като улики по делото, въпреки че самият Фраймут вече не е един от обвинените. Важната част от защитата по делото, се базира на факта, че обвиняемите са били задържани като военни престъпници, били са принудени да подпишат свидетелски показания в техен ущърб, преди изобщо срещу тях да бъдат повдигнати обвинения за военни престъпления. Като военнопленници те са били под защитата на Женевската конвенция от 1929 г., която се обявява срещу насилието, което както твърдят задържаните е било прилагано срещу тях, за да подпишат самопризнания за виновност. В член 45 от Женевската конвенция се казва: ”Военно-политическите затворници са обект на законите, наредбите и правилата прилагани в армиите на задържаните сили.” Това означава, че те са били и под защитата и на 5-тата поправка, както американските войници.

След като са държани в затвора повече от 5 месеца, SS ветераните от Малмеди са признати за виновни по обвиненията за военни престъпления на 11 април 1946 г., малко повече от месец преди да започне разглеждането на тяхното дело в американския военен трибунал. Въз основа на обвиненията техният статус е вече променен в цивилни обвиняеми и те вече не са под защитата на Женевската конвенция.

Както цитира Уийнгартнър, защитата прилага следния аргумент по делото:

“Както преди бе посочено, международните закони прилагат различни мерки за защита на военнопленници и ако каквито и да е самопризнания и твърдения придобити по насилствен път са неприложими в съдебната зала или в какъвто и да е съдебен процес под командването на Военния трибунал. Ако подобни самопризнания от военни затворници са получени вследствие на обещание за освобождение или на базата на приложено насилие, то тогава твърденията са изпразнени от съдържание и са неприложими пред никоя съдебна трибуна.

Може ли някой, чрез хитрост, да издига теорията, че Законите на военния трибунал са по-висши от официалните споразумения на Международното право така, както е посочено в Женевската конвенция от 1929 г.? Готов ли е този съд да поеме отговорността, да приеме тези празни и несъдържателни самопризнания... Не е за вярване, че съдът се поставя в абсурдната ситуация да приеме като улики по делото самопризнания от военнопленици, изтръгнати със сила в разрез с Женевската конвенция и в нарушение на правилата на военното дело от една страна, и от друга - може ли да бъде избегнато честното наказание на други действия, което считам е нарушение още веднъж на същите посочени закони. Подобни действия са изключително нелогични и ще бъде критикуван не само този съд, а цялата американска военно-съдебна система.”

Подполковник Розенфелд отказва да свали обвиненията, защото заявява, че обвиняемите по делото Малмеди никога не са били военнопленници, понеже те стават автоматично военни престъпници в момента, в който извършват посочените престъпления и поради тази причина не попадат под защитата на Женевската конвнция от 1929 г. На 4 август 1945 г. по заповед на генерал Дуайт Айзенхауер всички военнопленници от този момент са разглеждани със статута на “невъоръжени вражески сили”, което означава, че от този момент нито един германски военнопленник не попада под защитата на Женевската конвенция след войната. Освен това като законен член на съдийската комисия подполковник Розенфелд нарежда, че за да бъдат приети самопризнанията на обвиняемите, нямало нужда да се търси дали са били написани доброволно... Обратно на правилата на американската съдебна система германските военопленници са признати за виновни заради собствените им самопризнания, а не заради доказването на ищците. Ищците се фокусират главно върху заповедта на самия Адолф Хитлер, който нарежда да не бъдат взимани военопленници при Battle of Bulge, и че генерал Зеп Дитрих престъпва заповедта на командващия офицер в неговата 6-та танкова армия. Това означава, че всичко е една нацистка конспирация, за да бъде отнет животът на американските военнопленици, и още, че обвиняемите по делото трябва да бъдат признати за виновни, заради участието им в “общия план”, което също е в нарушение на Женевската спогодба. 6-та танкова армия на Дитрих взема в плен хиляди военнопленници, които не са били разстреляни. Според данни на американската армия по време на Battle of Bulge в плен са заловени 23 554 американски войници.

SS-Standartenführer Йохен Пайпер не присъства лично на гореспоменатия инцидент на кръстопътя близо до Малмеди. Обвиненията повдигнати срещу него са, че той издава нареждането да бъдат разстреляни американските военнопленници в селцето Ла Глез (La Gleize). Майор Харолд Д. МакКоун, батальонен командир от 119-ти полк от 39-та пехотна дивизия 3-та американска армия, свидетелства за защитата по време на процеса.

МакКоун е един от военнопленниците на Пайпер в Ла Глез, който твърди, че прекарва половината нощ в разговор с харизматичния Пайпер, който учудващо не спи девета нощ, след започването на военните действия в Bulge. МакКоун чува историята за рзстрела на американските затворници близо до Малмеди и запитва Пайпер каква е сигурността на американските военнопленици в селцето. По това време танковете на Пайпер са впримчени на хълма на селцето Ла Глез, самият той устройва неговата главна квартира в мазето на една училищна постройка там. МакКоун свидетелства, че Пайпер му дава личната си дума, че никой от американските пленници в Ла Глез няма да бъде разстрелян. МакКоун заявява също, че няма информация в действителност някой да е разстрелян на това място.

Главната улика на обвинението са клектвените самопризнания подписани от самите обвиняеми - становище, което според Еверет е в разрез с Женевската конвенция, защото самопризнанията са били подписани насилствено; друга страна на обвинението е, че обвиняемите с действията си са нарушили Женевската конвенция от 1929 г., с което подполковник Уилис М. Еверет също не е съгласен.

Друго несъответствие, което тревожи Еверет е фактът, че много американски войници не са подведени под отговорност за убийството на германски военнопленници, но на защитата не е позволено да спомене този факт в хода на делото. Всеки войник, заявил каквото и да е, уличаващо американците в нарушение на Женевската спогодба, бил чисто и просто насилствено принуждаван да мълчи.

Генерал Зеп Дитрих е колоритна личност, по което си прилича много с генерал Джордж С. Патън, на когото е равен по ранг. Армията на Патън е обвинена за няколко инцидента за убийството германски войници, които той признава за истина в своята автобиография. Патън пише следващите редове в дневника си на 4 януари 1945 г.:

“11-та бронетанкова е много неопитна и дава безсмислени загуби без ефект. Имаше и няколко нещастни случая с разстрелването на военнопленници. Надявам се ще успеем да скрием това...”

В друг инцидент с разстрел на германски и италиански военнопленници американският е капитан не е признат за виновен и оправдаването му се базира на факта, че капитанът е следвал заповедите на Патън, да не бъдат взимани в плен войници по време на престоя на 7-ма американска армия в Сицилия.

Иронично, инцидент, в който американци екзекутират германски затворници се случва на около половин миля от съдебната зала в Дахау. На 29 април 1945 г., денят, в който SS обкръжават лагера в Дахау, американски войници от 45-а „Thunderbird” дивизия от 7-ма американска армия изправят Waffen-SS войници до стената и ги разтрелват близо до SS тренировъчния лагер в околностите на града, недалеч от концентрационния лагер. Следва нов инцидент през същия ден, в който са разтреляни SS пазачите на концлагера в Дахау, след като те слизат от наблюдателните кули с вдигнати високо ръце.

Трета екзекуция на германски войници, които се предават на 29 април, позната още като Веблингския инцидент, се случва в близост до селцето Веблинг, в покрайнините на Дахау. Тогава американските войници от 222-ри полк от 42-ра „Rainbow” дивизия екзекутират участници във Volkssturm, след като страната вече е обявила капитулация. Volkssturm се състоял изключително и само от младежи и старци, принудени да участват в последните отчаяни дни на войната, за да бранят собствените си градове.

Разследването на американската армия завършва с обвинения във военния съд срещу войниците, замесени в разстрелите. Генерал Джодрж С. Патън разкъсва документацията по делото и я хвърля в коша. Полковник Хауърд А. Бюшнер, американски медицински офицер, който е очевидец на разстрелите на Waffen-SS войници при освобождението на Дахау пише в своята книга “The Hour of the Avenger”, разглеждаща съдебния процес на войниците от 45-та „Thunderbird” дивизия:

“Общественото мнение със сигурност би се възмутило от обвиненията срещу американските войници, че са екзекутирали група садисти, които отчаяно са заслужавали да умрат.”

Според историка, специалист по Втората свтовна война, Стивън Е. Амброуз - автор на бестселъра "Citizen Soldiers", генерал Максуел Тайлър дава нареждане на войниците от 101-ва въздушнопреносима дивизия да не вземат в плен войници по време на американската инвазия в Нормандия, в която участват след като скачат с парашути във Франция. Амброуз е консултант на серийния филм на HBO "Band of Brothers", които показват как войници от 101-ва въздушно-преносима дивизия разстрелват германски военнопленници. Американската публика посреща с радостни възгласи разстрела на германските военопленици от американски войници във филма на Стивън Спилбърг „Saving Private Ryan". („Спасяването на редник Райън”).

След войната германците опитват да представят пред германския съд списък с 369 случаи, в които са били убити или разтреляни германски военнопленници и са замесени войници от американската армия, но случаите са отхвърлени. Списъкът е публикуван в германската преса.